Октомври мигна зад клепачи розови
в мастилените облаци просветна.
Денят му не пристигна в проза,

                                                                                       на:
                                                                                       [т]
                                                         ...

Сигурно е имал няколко резки
не надничах – да не му додея,
но изглеждаше ми някак мило тих,

Каква луна съм! А пък колко ми се свети.
А как ми се отпива от магия.
Пишете ми възторжени куплети,

Доверие е,
да си препашеш
погледа с дъга

Най намръщеният облак се беше
изплакал в синьото на очите и
кадифено кафявото преливаше в оранжево

От тежащи разпятия
и от синорни клопки
не, не станах разкаяна,