Когато публиката
ставаше и нейния екстаз
бе нещо живо,във този
миг тя беше свещ.
И пламъкът и ярък,
но невидим издигаше се
право към небето изчерпал
и последните и сили.
Виолата в краката и
ридаеше до сиво.
Ръцете тъжно сплетени
заглъхваха красиво.
Душата и се рееше...
и точно в тази сцена
декорът беше истина ,
а  тя самата  лебед.

"..и точно в тази сцена
декорът беше истина
а тя самата лебед."
Поздрави!

Светещите хора изгарят в представата си за красота...но ти го знаеш, палитрена:))).Хубаво ми е като си тук :)))

много красиво :))

благодарност ,Ангелче.За чувстването :)))

!!!

Прегръдка за теб :)))

не съм съгласна. Виолата винаги ридае в дълбоки, топло - мрачни цветове. Има една картина на Марк Ротко - иска ти се да се гмурнеш вътре - ще я потърся. Поздрави, Поете!

Символ на пълна обезкървеност ми е на мен сивото,но пък затова сме различни :)))

Много ще се радвам да видя твоята гмуркаческа асоциация.:)))
Това, което ми се е запечатало от Ротко е"Без думи" .Тази картина е истинския ми страх.
Парализиращ.

мисля, че намерих нещо.