Събличам думите си дълго време,
стремителни,крещящо непохватни.
Прииска ми се в тази нощ студена
да си направя дреха,от мълчание.
Да си мълча ,така пред себе си
и да се видя без да питам,
къде са ми надеждите износени
и спомням ли си пътя към дома си.
Видях се празна.Дух във огледало.
Уплашена,лишена от въпроси.
Мълчание, облякох те за малко.
Сега си тръгвай,няма да те нося!

Съблечена остана, гола и зъзнеща
без топлината в думите,
дори и кратки, слаби, уморени, мокри,
но всеизричани, мълчание не носили.
Мълчанието - шепа дъх от дишане
на мислите ни,
когато сме съблекли своите въпроси...
-----
Обичам те, EL, с тази твоя необятна всеобхватност!!!

Харесах много стиха ти!
И се радвам, че завършва така.

Къде изчезна голотата питам аз :))
Хубав стих! ;)

Знаеш,знаеш в мислите никога не е тихо, и слава Богу.Прегръщам крилете ти ,пази ги :))))))))))

Помислих си го,но 4 очи виждат повече от 2.Благодаря ти ,Поете :)))))))))

Сред толкова страхове,на никой не му се съблича вече.А,ако случайно го направи,няма кой да забележи.Благодарности :)))

Обичам оптимистичните и живи крайчета! ;-)))

И аз ги обичам.Усмихнатости за теб :)))))

хубаво е(:

Благодаря :)))

кого тук ще излъжеш, че думите ти са "крещящо непохватни". Нищо такова няма, Ел! Себе си можеш да заблудиш, но не и тези, които те четем. Сори, Ел! ;)))

Ако да ти се вярва,Хензел,мисля го.А,на теб щом ти харесва,не съжалявай :))))))))))

грешно е! ;))
Съжалявам, че не си грешница, Ел! ;)))