Приказват си склонили
едно към друго главици в

 
На паячето в оросения  батут,
на мъжката ръка по женска гръд заспала,

Сърцето ми - дете на дъждовете
диша дълбоко, като завали.
Надвисне ли над него облак светъл

В лазурното високо
никнат перца по ресните
на подареното от Живота.

Ако бях слънчоглед извисен над земята
бих се оглеждала в слънцето весело,
но съм таралеж - сивокафяв, а не златен,

„Детството е последният ти шанс за щастие. След това знаеш твърде много.”
                                                                                                           Том Стопард
Гълъбите са поеми

 
Исках само да се прибера и да заплача.
Да изваля от себе си дъждът с сърце.

 
Ангели в снега -
спонтанно весел порив.

Вали. Благодаря. Така се чистя.
Остават само несъмнените неща.
Дъждът е моята сърдечна истина.

 
Чистачо на тъги, дали те има?
Ако да, извинявай, че те притесних,

Сега вече знаеш - няма ме.
Аз не съществува(м).
Не бъди тревожен. Е,

 
Години назад
се носи между море

Седемнайсет дни
змията на отчуждението
вися на гърдите и.

 
Когато Господ вали върху раните
не остава друго, освен да танцуваш в

 
Обувката ми - самота в ръцете му
блестя до сутринта - като звезда.